Вледеняващ полъх. Замръзвам. Забравям коя съм и за какво тъжа. Летаргия. Просто не мисля. Колко странно е това. Приемам информация, но сякаш не я обработвам. Сякаш съм застинала и всичко минава просто покрай мен. Няколко секунди спокойствие и после отново горчилка. Горчилката, която  малко по малко завзема цялото ми съществуване. Сега вече не искам да мълча, не търся тишината. Искам да крещя. Искам да прегракна от крещене. Да се изкача някъде на високо и да викам докато не омалея. Докато не се изморя толкова, че да нямам сили да страдам. Да крещя докато не стана апатична. Да забравя…това искам.  Да забравя коя съм и за какво копнея. Просто да забравя и да продължа да съществувам. Но не мога, не мога да забравя, не мога да спра да чувствам. А така ме боли. И аз не знам за какво точно ме боли, но ах… как боли.  Как се свива онова малкото червено нещо, това сърце как се свива. Свива се, но не от радост, отдавна не е трепвало от радост. Трепери само от ужас, от ужаса на съществуването ми. 
Сега отново се отпусна. Отново тишина... Но знам, че няма да е за дълго. Скоро пак ще връхлети вихрушка от мъка, вина и тъга. Няма как да не се случи това, тя е пропита в костите ми. Всяка една частица от мен е пропита с болка. Станала е такава голяма част от живота ми, че ако си тръгне ще ми липсва. Вече ме е ограбила до толкова, че ако си тръгне ще ме остави празна. Ще остави бездна в душата ми. Колкото и любов да получавам, колкото и внимание и сигурност, те просто потъват в тази бездната. И сякаш никога няма да са достатъчни за да я запълнят.

И пак горчилка…ах този порочен кръг! И като някой каже „Просто бъди щастлив“. Питам аз, кое му е простото?